Произхода на човека

През ХVІІІ и ХІХ век в Европа в резултат от развитието на медицината, биологията, химията, физиката, геологията и историята, изследователите все повече се занимават с въпроса за произхода на човека. През ХІХ век английският учен Чарлз Дарвин, който обобщава наблюденията на предшествениците си и създава стройна система за развитието на животинските видове, достига до извода, че човекът е произлязъл от прогресивното развитие на човекоподобен предшественик от семейството на маймуните.

Появата на новото учение се посреща с нетърпимост и подигравки от църковните организации и вярващите хора, но постепенно научните аргументи стават все повече и са резултат от търсенията на учените и от откритите останки на древни хора. Сега в нито един учебник по биология не може да се срещне твърдение, аргументирано с научни факти, че човекът е създаден от бог или от богове.

След отпечатването на книгата на английския археолог Гордън Чайлд “Човекът сам се е създал” в средата на ХХ век в разделения тогава свят на социалистически и несоциалистически все повече се приема идеята за създаването на човека от собственото му развитие като целенасочено и трудещо се същество.




В резултат от археологическите разкопки и геоложките изследвания в Европа и Азия през ХІХ век са открити най-ранни останки, които показват постепенното развитие на първите човекоподобни същества от четириноги до хора от съвременен тип. След появата на живота преди около 3 000 000 000 години, на земята има огромни водни повърхности, наречени от учените Световен океан. В него се развиват първите живи същества, предшественици на по-късните водни, земноводни и земни обитатели на нашата планета. Тезата за родството между човека и човекоподобните (отричана от привържениците на идеята за божественото сътворение), доказана от швейцарския учен Карл Линей и аргументирана от Чарлз Дарвин, сега получава по-добра позиция в резултат от наблюденията на изследователите върху сходната скелетна структура между древните риби, земноводни, земноводни – подобни на бозайник, и бозайници. Земноводните, които първоначално населяват сушата, постепенно се превръщат в различни видове влечуги, огромни гущери – тиранозаври, динозаври и по-малки животни, които дават началото на млекопитаещите видове. Един от тези видове е на човекоподобните същества, които живеят в тогавашните гъсти тропически екваториални гори, и които са наречени от изследователите дриопитеци (гр. дриос - гора, и гр. питекос – маймуна; горска маймуна). Времето на появата на този най-ранен досега човекоподобен вид е преди около 18 000 000 години. В течение на около 13 000 000 години човекоподобните същества постепенно се разслояват на множество видове, част от които са предшественици на съвременните човекоподобни същества-маймуни. Променя се лицево-челюстният строеж на човекоподобните предшественици на съвременния човек. След приспособяването на дриопитеците към живот на земята кучешките зъби, служещи за защита, намаляват размерите си в резултат от преминаването към нова храна – земните растения, които изискват не само разкъсване, но и смилане преди поглъщане. Едно от човекоподобните видове разклонения на дриопитеците е това на рамапитеците (от името на древноиндийския епичен герой Рама и гръцкото питекос–маймуна). Най-вероятно от това същество се развива един от предшествениците на съвременния човек – австралопитека (лат. австралис – южен и гр. питекос), преди около 5 500 000 години. При него започват промени в гръбначния стълб, таза, в горните и долните крайници в резултат от полуизправеното ходене сред високите треви и храсти и от използването на горните крайници за защита и за трудови дейности. Така се появява изправеният човек (лат. хомо еректус). Настъпилите промени свидетелстват за изменения и в мозъчната дейност и в съзнанието на прародителите на човека, които вече не разчитат само на природните си данни, а използват и примитивни оръдия на труда и оръжия за самоотбрана – тояги и камъни. Натрупаните нови умения на предшественика на съвременния човек и настъпилите промени в неговите крайници – ръце, позволяват на учените да го нарекат умел човек (лат. хомо хабилис).

Преди около 3 500 000 и 1 800 000 години в Европа, на територията на днешните Германия и Унгария, се появяват преките предшественици на съвременния човешки тип. Откритите там останки от питекантропи (гр. маймуночовеци) свидетелстват за ранно видово изменение в общността на австралопитеците, която се развива в известните от по-късни материали хайделбергски и неандерталски човек в Европа и китайски човек или синантроп в Китай.

Новият вид човекоподобни все повече се доближава до мислещия човек. Те живеят в колективи, използват огъня, кожите на животните и примитивни оръдия на труда от камък и дърво. Живеят в пещери и вече започват да погребват мъртвите си и да украсяват гробовете им. За разлика от съвременните хора хайделбергският, неандерталският и китайският човек имат по-масивен мускулно-скелетен строеж и по-малък обем на мозъка. Използването на дрехи от кожа, на огъня (за обработка на храната и за защита от студ и зверове) и колективният начин на живот постепенно развиват както структурата на човека, така и строежа на мозъка му. Масивната, груба мускулатура и козина вече не са необходими за защита от студа и постепенно от поколение на поколение се променят. Нарасналите мозъчно-мисловна и речева дейност довеждат до промени в структурата на главата – увеличават се мозъчните дялове, а това води до изправяне на челото и до издигане на свода на теменната област. Развитие получават гласните струни и устната кухина, които вече служат като “инструмент” за създаване на ясни и подредени звуци и думи чрез произнасяне. Този постепенен процес продължава около 40 000 години, след което се появява т. нар. разумен човек (лат. хомо сапиенс). Този нов човек изтласква, унищожава или частично асимилира изоставащите в развитието си групи. По името на мястото на първите открития – пещерата Кро Маньон във Франция, тези хора са наречени кроманьонци. Идеите за грималдийски човек (от пещерата Ла Грималди в Ница), като представител на негроидната раса и съвременник на кроманьонския човек, се преосмислят след наблюденията на антрополозите, според които приписваните му негроидни черти се дължат на промени в резултат от деформация на костите след срутвания на камъни.

Откритията на английския геолог и палеоантрополог Л. Лики в Източна Африка, в района на езерото Виктория, свидетелстват, че процесът на постепенно очовечаване на полуизправените австралопитеци, след около пет и половина милиона години, завършва със създаването на съвременния човешки тип. На трите континента – Азия, Африка и Европа, постепенно се формира съвременният човек, който под въздействието на природните условия придобива характерните черти на трите основни раси, условно наречени бяла, черна и жълта или съответно европеидна, негроидна и монголоидна.

Съвременните изследвания, които чрез възстановка на облика на хората от докроманьонски тип и чрез сравнения със съвременни обитатели на обособени райони като Полинезия дават предположения за произхода на местното население от неандерталската раса, са неоснователни. За разлика от хората, живели преди 40 000 години, съвременните жители на Полинезия, Океания и Хавайските острови притежават структура на съвременни хора със специфични и естествени расови черти.

Първоначално формиращите се хора, както и останалите човекоподобни, живеят на стада. Между тези ранни човешки първобитни общности, както и между стадата на маймуните, съществува родствена близост. При неандерталския човек постепенно започват да се осъзнават родовите връзки. Живите оставят предмети на гробовете на роднините си. През този период се създават семейни отношения, различни от стадните, появяват се временните семейства по двойки, които често продължават и след създаването на децата.

Поради необходимостта от защита в неблагоприятните и опасни природни и обществени условия, хората продължават да живеят в колективи, обединени от общо родство и съставени от семейства по двойки, които постепенно се превръщат в големи семейства от възрастни родители, живеещи при тях техни деца със семействата си и децата на техните деца. Хората от съвременен тип вече осъзнават необходимостта от брачни контакти в рамките на едно семейство и извън общността на рода и започват да създават семейства от членовете на два и повече рода.


Така се избягват промискуитетът и кръвосмешенията, а това довежда до физическо развитие на човека, което още преди около 40 000 години вече го доближава до съвременните хора.

Древните съвременни хора умеят да рисуват сцени от живота си на ловци на едър дивеч. Рисунките на бизони често им служат за магически изображения, които трябва да улучат с копията си от разстояние, за да осигурят според вярванията си успешен лов. Реалистичните изображения на животни и хора по пещерните стени, както и статуите на жени–майки на рода показват начина на живот на далечните ни предшественици, които с дървени копия и каменни сечива започват да създават основите на съвременното човешко общество, обединени в първите човешки колективи – родовете.