Земя. 114 милиона години назад. Утро, слънцето току-що е изгряло. Първото цветче в живота на планетата се разтворя срещу неговие лъчи. Преди това най-важно събитие, отзнаменуващо еволюционен скок в живота на растенията, Земятя вече милиони години е била покрита с растителност. Животът на първия цвят едва ли е бил дълъг и цветовете явно още дълго са оставали рядко явление, тъй като за повсеместното разцъфтяване още е нямало благоприятниятни условия.. Но ето че веднъж е бил достигнат критическият праг - и ако тогава на Земята е присъствало възприемащото съзнание, то би станало свидетел на сякаш внезапното избуяване на цвета и аромата по цялата планета.Много по-късно, тези нежни ароматни създания, които наричаме цветя, ще изиграят съществена роля в еволюцията на един друг вид. Те все по-силно ще привличат и възхищават хората. Човешкото съзнание се е развивало, и цветовете сякаш са станала първото нещо, което човеците са започнали да ценят не заради прагматичната полза от тях, т.е. не за нещо, което е свързано с оцеляването. Цветовете са вдъхновявали безчетно число художници, поети и мистици. Иисус ни призовава дса съзерцаваме цветята и да се учим от тях как да живеем. Казват, че по време на своята «безмълвна проповед» Буда вдигнал едно цвете и започнал втренчено да го разглежда. След известно време един от присъстващите, монахът на име Махакашяпа, се усмихнал. Счита се, че той единствен разбрал тази проповед. Съгласно преданието, тази усмивка (с други думи, осъзнаване) се е предавала от поколение в поколение на 28 наставника и много по-късно е станала източникът на дзен.Съзерцанието на красотата на цветето е могло, макар и не задълго, да пробуди хората за тази красота, която се явява важна част от тяхната собствена същност, тяхната истинска природа. Първото преживяване на красотата е било едно от най-значимите събития в еволюцията на човешкого съзнание. Чувствата на радост и любов са неразривно свързани с това преживяване. Макар и не напълно да осъзнаваме това, цветята изразяват във форма това най-висше, най-свято нещо вътре в нас, което всъщност е безформено. Цветята, които са по-мимолетни, ефирни и нежни, отколкото растенията, от които те произлизат, са се превърнали в своего рода посланици от другото царство, мостове между света на физическите форми и безформения свят. Те не само притежавали тънък и приятен за хората мирис, но и излъчвали аромат от царството на духа. Като използваме думата "просветление" в по-широк смисъл, отколкото обичайно е прието, ние можем да разглеждаме цветята като "просветлени растения".
Може да се каже, че на всяка форма живот в кое да е царство – минерали, растении, животни или хора – снизхожда «просветлението». Обаче това е крайно рядко явление, излизащо от рамките на еволюцията, доолкото то подразбира нарушение в непрекъснатостта на развитието, скок на съвършено друго равнище на Битието и, което е най-важното, намаляване на материалността.
Какво може да е по-тежко и непроницаемо от камъка - най-плътната от всички форми? При все това някои камъни променят молекулната си структура: те се превръщат в кристали и, по този начин стават прозрачни за светлината. Някои форми на въглерод под въздействието на немислимо високи температури и налягане се превръщат в елмази, а някои минерали – в други скъпоценни камъни.
Болшинството от пълзящите рептилии – най-привързаните към земята същества – не се променят вече милиони години. Но някои от тях са си отгледали пера и крила и са се превърнали в птици, които предизвикват силата на притеглянето, която така дълго ги е сковавала. Те не са започнали по-добре да пълзят или ходят - те изобщо са престанали да правят това.
От незапомнени времена цветята, кристалите, скъпоценинте камъни и птиците са имали особено значение за човешкия дух. Както и всички жизнени форми, те, разбира се, са временни прояви на лежащия в основата на всичко единен Живот, единно Съзнание. Ала защо им се придава особено значение и защо те така пленяват човеците? Защо ние усещаме такова дълбоко родство с тях? Причината за това може да е тяхната ефирност.
Когато се достигне определена степен на Присътствие, неподвижното интензивно внимание във всички системи за възприемане, човек может да усеща божествената същност на живота, единното съзнание, или дух, който се намира във всяко същество, във всяка жизнена форма, да осъзнава неговото единство със собствената същност и и да го обича, както самия себе си. Но докато това не се е случило, болшинството хора виждат само външните форми и не възприемат тяхната вътрешна същност, както не възприемат и своята собствена същност, като се отъждествяват единствено със своята физическа и психологична форма.
Обаче в цвета, кристала, скъпоценния камък или птицата даже човек с неголяма степен на Присътствие или изобщо лишен от него може да почувства понякога нещо повече от простата физическа форма, без да подозира, че затова и тя го привлича, затова той усеща към нея родство. Присъщата им ефирност не позволява на формата окончателно да затъмни техният глъбинен дух, както това обикновено се случва с другите жизнени форми. Към изключенията от общото правило се отнасят всички новородени: малките деца, кученца, котенца, ангенца и т.н. Крехки и нежни, те все още не са се напълно вкоренили в материалността. През тях все още проблясват невинността, красотата и обаянието, които не са от тоя свят. Те предизвикват възхита даже у относително безчувствените хора.
Затова, когато в състояние на фина възприимчивост вие съзерцавате цвят, кристал или птица, без да ги назовавате изобщо мислено, за вас се открива прозорец към безформеното – едно вътрешно прозорче, макар и съвсем миниатюрно, към света на духа. Ето защо още от древни времена тези три «просветлени» форми на живот винаги са играли важна рола в еволюцията на човешкого съзнание и затова, например, скъпоценният камък в лотосов цвят е централен символ на будизма, а бялата птица (гълъбът) символизира Светия Дух в христианството. Те са подготвяли почвата за по-дълбок прорив в планетарното съзнание, което е отсъдено да изпита човечеството – същото това духовно пробуждане, което ние днес наблюдаваме.
Целта на тази книга
Готово ли е човечеството за трансформация на съзнанието – вътрешно разцъфтяване, което е толкова радикалон и дълбоко, че заедно с него цъфтежът на растението, колкото и да е прекрасен, ще ни се стори като бледо отражение? Ще могат ли хората за разуплътнят своите обусловени от миналото умствени структури и да станат прозрачни за светлината на съзнанието, подобно на кристалите или скъпоценните камъни? Ще могат ли те да преодолеят гравитационното привличане на материализма и обективността и да се издигнат над отъждествяването с формата, която подхранва егото и им пречи да се отскубнат от плена на собствената си личност?
Възможността за такава трансформация е била главното послание на всички велики учения на мъдростта в историята на човечеството. Посланиците – Буда, Иисус и други – не всички от които известни на нас – са били ранните цветчета на човечеството. Те са били предвестници, редки и скъпоценни същества. Повсеместното разцъфтяване тогава още не е било возможно и тяхното послание е било неразбрано в много отношения и нередко - силно изопачено. То в никаква степен не е преобразило човешкото поведение, ако не считаме една малка шепа хора.
Узряла ли е днес готовността на човечеството за такива преобразования в сравнение с времената на тези ранни учители? Защо това е толкова необходимо? Какво можете да направите – ако тук изобщо може нещо да се направи, – за да предизвикате или ускорите този вътрешен напредък? Какво е характерно за старото егоично състояние на съзнанието и какви са признаците на новото зараждащо се съзнание? Тези и други ключови въпроси ще бъдат разгледани в тази книга. Нещо повечео, самата тази книга, извикана към живот от новото формиращо се съзнание, е инструмент за трансформация. Представените тук идеи и концепции може да са важни, но все пак са вторични. Те са само указатели на путя към пробуждането. Същевременно напредъкът ще върви вътрешно във вас по време на процеса на четенето.
Главната цел на тази книга не е да попълни вашия ум с нова информация или нови мнения и не е да ви убеди в нещо, а да предизвика промяна в сознанието, т.е. да го пробуди. В този смисъл, тази книга не е «интересна». Кожато четем «интересна» книга, може да си оставаме отстранени, да пресукваме в ума си идеи и концепции, да се съгласяваме или да не се съгласяваме. Тази книга е за вас. Тя или ще измени състоянието на вашето съзнание, или ще се окаже безсмислена. Тя може да пробудит само тези, които са готови. Все още не всички са готови, но много са, и с мсеки нов пробуден човек движещата сила на колективното съзнание расте и облегчава пробуждането на останалите. Ако вие не знаете, какво е това пробуждане, четете по-нататък. Само като се пробудите ще узнаете истинското значение на тази дума. Достаточен е един мимолетен проблясък, за да се инициира необратимия процес на пробуждането. За някои този проблясък ще дойде по време на четенето на книгата. За много други, които могат да же да не се досещат за това, такъв процес вече е започнал, и тази книга ще им помогне да го осъзнаят. За някого тласъци към пробуждането могат да станат загуби или страдания, за други – контакт с духовен учител или учение, четенето на книгата «Силата на настоящето» или друга духовно жива, а значи, трансформативна книга, или каквото и да е съчетание от всички тези съставни. Ако вашият процес на пробуждане вече е започнал, четенето на тази книга ще го ускори и усили.
Важна степен на пробуждането е способността да се виждате непробуден – виждате как мисли, говори и действа егото, а също така разпознавате колективно обусловлените умствени процеси, които увековечават состоянието на непробужденост. Ето защо в тази книга се изследват главните аспекти на егото и техните проявления - както на индивидуално, така и на колективно равнище. Това е важно по две взаимносвързани причини. На първо място, ако са ви неизвестни основните механизми, които управляват деятелността на егото, вие няма да го разпознаете - и то чрез измама ще ви заставя да се отъждествявате с него - отново и отново. Това означава, те то напълно ще ви владее – един такъв самозванец, който си дава вид, что той – това сте вие. И второ, пробуждането може да пристигне чрез самия акт на разпознаването. Когатно вие разпознаете в себе си неосъзнантосттта, това става възможно благодарение на пробуждающото се съзнание, благодарение на пробуждането. Да се борим с егото и да го победим е също толкова невозможно, както и да се борим с тъмнината. Светлината на съзнанието – това е всичко, което ви е нужно. Вие сте именно тази светлина.
Унаследената от нас дисфункция
Ако погледнем в дълбочина на древните религиозни и духовни традиции на човечеството, то под многочислените външни различия се откриват две ключови откровения, с кито са съгласни болшинството от религите и традиците. Думите, използвани за тяхното описание, се разминават, обаче всички религии сочат към една фундаментална истина, която се състои от две части. Първата й част се заключава в следващотоосъзнаване: в «нормалното» состояние на ума при болшинството от хората има ярко изразен елемент на нарушена функция и даже безумие. Изглежда няки учения, които са в основата на индуизма, по-близко от всички са се приближили до разбирането на тази дисфункция като форма на колективен психически недъг. Те я наричат мая, завесата на заблуждението. Един от най-великите индийски мъдреци, Рамана Махариши, така и казва: «Умът е мая».
Будизмът използва други термини. Буда учи, че в своето нормално състояние човешкият ум поражда дукха, което може да се преведе като «страдание, неудовлетвореност» или просто «нещастие». Буда я счита за характерна особенност на човешкото състояние. Където и да ходите, каквото и да правите, казва Буда, вие навсякъде ще се сблъсквате с дуккха. Рано или късно дуккха ще се прояви във всяка една ситуация.
Съгласно христианските учения, нормалното колективно състояние на човечеството е состоянието на «първородния грях». Разбирането и тълкуването на думата грях са били силно изопачени. В дословен превод от древнегръцки «съгрешавам» означава «пропускам», подобно на стрелка от лък, прелетяваща покрай целта, затова да грешиш – това означава да се стрелкаш встрани от целта на човешкото съществувание. Това означава да живееш сляпо и неумело, а затова и да страдаш, и да причиняваш страдания. Очистеният от своя културен багаж и лъжливите тълкувания, този термин все пак указва присъщата на човешкото состояние дисфункция.
Достиженията на човечеството са внушителни и неоспорими. Ние създадохме грандиозни произведения на музиката, литературата, живописта, архитектурата и скулптурата. В по-късно време науката и техниката радикално измениха нашия живот, като ни позволиха да създаваме и правим това, което само 200 години по-рано биха сметнали за чудо. Човешкият ум несъмненно притежава голяма сила. Обаче тази сила е заразена с безумие. Науката и техниката задълбочиха разрушителното влияние на дисфункцията върху планетата, другите форми на живот и на самите хора. Ето защо тази дисфункция, това колективное безумие най-лесно може да бъде разпознато в историята на 20-то столетие. Нещо повече, всичко това продолжава да нараства и да се задълбочава.
В 1914 г. се разрази Първата световна война. Жестоките и разрушителни войни, обусловени от страх, алчност и жажда за власт, са били обичайно явление през протяжение на цялата човешка история - наравно с робството, измъчванията и повсеместното насилие на религиозна и идеологическа почва. Хората са страдали един от друг от друг повече, отколкото от природните катастрофи. Обаче до 1914 г. високоразвитият човешки ум изобретил не само двигателя с вътрешно горене, но и бомби, автомати, подводници, огнехвъргачки и отровни газове. Интелект на служба на безумието! В статичната окопна война във Франция и Белгия милиони хора загинаха, воювайки за две мили с кал. Когато в 1918 г. войната завърши, оживелите се взираха в нейните опустошения с неразбиране и ужас: 10 милиона убити и още повече инвалидизирани и направени да приличат на уроди. Никога по-рано човешкото безумие не е било толкова разрушително, толкова явно. Но те не са и подозирали, че това е била само началото.
Към края на столетието броя на хората, изпитали насилствена смърт от ръцете на своите събратя, ще надхвърли 100 милиона. Те загиваха не само във войните между народите, но и вследствие на масовото изтребления и геноцид – так, както при Сталин в Съветския Съюз били унищожени 20 милиона «класови врагове, шпиони и предатели», а нацистска Германия изпитала неизразимия ужас на холокоста. Хората умираха и в безчислените вътрешни конфликти от по-малък мащаб, такива като гражданската война в Испания или режима на червените кхмери в Камбоджа, когато беше унищожено 1/4 от населението на страната.
Достаточно е да погледаме по телевизора всекидневната емисия на новините, за да разберем, че това безумие не е затихнало, а продължава и в 21 век. Още един аспект на колективната дисфункция на човешкия ум – това е безпрецедентното насилие, извършвано от хората срещу другите форми на живот и срещу самата планета: унищожение на произвеждащите кислород гори и другите форми на растителен и животински живот; жестокото отнасяне с животните на фабриките-ферми; отравянето на реките, океаните и въздуха. Задвижвани от алчност, в неведение относно своята връзка с цялото, хората упорстват в своето поведение, което, ако не бъде обуздано, може да доведе само към тяхната собствена гибел.
Преобладаващата част от човешката история се състои от колективни проявления на безумие, което лежи в основата на сеташното состояние на хората. В много отношения това е история на безумството. Ако историяна на човечеството беше история на болестта на някой отделен човек, ще се наложи да му бъде поставена следната диагноза: хронично параноидално бълнуване и патологична склонност към убийства и актове на надпределно насилие и крайна жестокост по отношение на изглеждащите му «врагове» – проекции на неговата собствена неосъзнатост във външния свят; психически болен с престъпни склонности и редки проблясъци на съзнание.
Страх, алчност и жажда за власт – това са тези психологични сили, които пораждат не само войните и насилието между нациите, племената, религиите и идеологиите, но и непрекъснатите конфликти в отношенията между хората. Те изопачават вашето възприятие на себе си и околните. Те ви принуждават да изтълкувате превратно каквато и да е ситуация, което води към погрешни действия, с помощта на които вие се опитвате да се избавите от страха и да утолите своята потребност да имат повече – тази бездънна яма, която по никакъв начин не е възможно да се запълни.
Обаче е важно да се разбере, че страхът, алчността и жаждата за власт – това не са самата дисфункция, а тя е това, ги поражда, под формата на колективна заблуда, дълбока вкоренена в умовете на хората. Някои духовни учения ни призовават да се освободим от страха и желанията. Но такива духовни практики обикновено са безуспешни, доколкото не разкриват същността на тази дисфункция. Страхът, алчността и жаждата за власт – това не са изходните причинни фактори. Опитите да се стане добър човек или просто да се държиш добре изглеждат благородни и похвални, обаче така не може да се стигне до пълен успех. За това е нужен прогрес в самото сознание. Та нали тези умове са част от все същата дисфункция, в по-тънка и разредена форма на самовъзвисяването, на желанието да има повече и на укрепването на своята концептуална личност и представа за себе си.
Невозможно е да станете добри, като се стараете да бъдете добри – за това е нужно да намерите в себе си това добро, което вече присъства във вас, и да му позволите да се прояви. Но то ще се прояви, само ако състоянието на вашего съзнание кардинално се измени.
Историята на комунизма, която изначално се е вдъхновявала от благородни идеали е ярка илюстрация на това, колко са разнообразни опитите на хората да променят външната реалност – да създадат новата земя, без да променят най-напред своята вътрешна реалност, своето състояние на съзнанието. Те градят планове без да отчетат това, че всеки човек носи в себе си копие от изначалната дисфункция – егото.
Зараждане на новото съзнание
Болшинството от древните религии и духовни традиции си приличат по разбирането на това, че нашето «нормално» състояние на ума притежава вроден дефект. Обаче от това прозрение в природата на човешкото състояние, което, общо взето, не вселява в нас оптимизъм, се ражда второ, по-позитивно прозрение – човешкото съзнание може радикално да бъде трансформирано. В ученията на индуизма (а понякога и в будизм) такава трансформация е наречена просветление. В ученията на Иисус това е спасение, в будизма – край на страданията. Термините «освобождение» и «пробуждане» също така описват тази трансформация.
Най-великото достижение на човечеството – това не е изкуството, науката или техниката, а осъзнаването на своята собствена дисфункция, своето безумие. При отделните хора това осъзнаване е дошло още в далечното минало. Човек на име Гаутама Сидхарта, който е живял в Индия преди 2600 г., може би е бил първият, който е видял тази дисфункция с пределна яснота. По-късно на него е била дадена титлата Буда, което означава «пробуден». Примерно в същото время в Китай се появил още един от ранните пробудени учители на човечеството на име Лао Цзъ. Той оставил записки на своите учения в «Дао Дъ Цзин», една от най-дълбоките духовни книги, които някога са били написани от хората.
Осъзнаването на своето безумие, разбира се, не е нещо друго, а раждането на здравото съзнание, началото на изцелението и изхода извън рамките на ограниченията. Когато на планетата започнало да се появява новото измерение на съзнанието, първите свенливи цветя на човечеството, тези хора са били голяма рядкост. Като се обръщали към своите съвременници, те разказвали за греха, страданията и заблужденията. Те казвали: «Вижте как живеете. Погледнете какво правите и какви страдания понасяте». А после се спирали върху възможностто за пробуждане от колективния кошмар на «нормалното» човешко съществувание. Те показвали пътя.
Светът още не бил готов да ги чуе. Обаче за пробуждането на човечеството те са били крайно важни. Има ли нужда да отбелязваме, че съвременниците, също както и следващите поколения, ги разбирали преобладаващо превратно? Техните учения, без оглед на присъщата им простота и сила, се изопачавали и невярно тълкували, понякога още на стадия на записването им, което се извършвало от техните ученици. После със столетия в тях се е добавяло много, което нямало никакого отношение към изходните учения, а е отразявало само тяхното дълбоко неразбиране. Някои учители са осмивани, поругавани или убивани, на други се кланяли като на богове. В крайна сметка ученията, показващи пътя за преодоляване на дисфункциите на човешкия ум и колективното безумие, се изопачили и самите те станали част от безумието.
Така религиите в много отношения станали сили не толкова на обединението, колкото на разединението. Вместо да сложат край на насилието и ненавистта чрез осъзнаване на основополагащото единство на всички аспекти на живота, те породили още повече насилие и ненавист и приумножили разприте между хората, между различните религии и даже вътре в една и съща религия. Те станали идеологии и системи от убеждения, с които хората са можели да се отъждествяват, за да усилват с тяхна помощ своето лъжливо самоопределение. С тяхна помощ можело да доказват своята «правота» и «неправотата» на другите и по чрез това да се самоидентифицират посредством противопоставяне себе си на своите врагове, «другите», «невярващите» или «вярващите неистината», които според техните възгледи даже не било грях да бъдат убивани. Човекът създал «Бога» по свой образ и подобие. Вечното, безкрайното, неназовимото било сведено до един умозрителен идол, в който човек бил длъжен да вярва и на когото той бил длъжен да се поклонява като на «моя бог» или «нашия бог».
И все пак… и все пак… въпреки всички безумства, извършени в името на религията, Истината, към която те сочат, както преди, свети в самата им сърцевина. Тя все още свети, макар и съвсем мътно, през безчислените слоеве изопачения и лъжливи тълкувания. Но вие едва ли можете да я съзрете, без да сте разпознали макар и проблясък от Нея в самия себе си.
В протежение на цялата история са съществували отделни хора, преживяли придвижване на сознанието и съзерцавали в себе си това, към което указват всички религии. А после те са използвали понятийния апарат на своите религии за описване на тази непонятийна Истина. Благодарение на тях във всички основни религии са възниквали «школи» или движения, които не само откривали отново, но и понякога усилвали светлината та изходните учения. Така в ранното и средневековно христианство са се появили гностицизмът и мистицизмът, в иудаизма – хасидизмът и каббалата, в будизма – дзен и дзогчен, в исляме возникнал суфизмът, а в индуизма се зародила адвайта веданта. Болшинството от тези школи били иконоборчески. Те отхвърляли безчислените слоеве на затъпяваща концептуализация и умозрителните убеждения, поради което закрепилите се религиозни йерархии се отнасяли към мнозинството от тях подозрително и често враждебно. За разлика от господстващите религии, техните учения били насочени към осъзнаване и вътрешна трансформация. Благодарение на тези езотерични школи и движения, господстващите религии си върнали преобразяващата сила на изходните учения, макар че най-често тези знания са били достъпни само на тесен кръг хора. Численността им била твърде малка, за да повлияят забележимо на дълбоката колективна неосъзнатост на болшинството. С времето някои от тези школи сами взели да изповядват твърде формалистки или концептуален подход и загубили своята действеност.
Духовност и религия
Каква е тогава ролята на устоялите религии във възникването на новото съзнание? Различието между духовността и религията днес е видимо от мнозина. Хората разбират, че системата от вярвания и убеждения – това е набор от мисли, които може да считате за абсолютна истина – не прави човека духовен, каквато и да е природата им. В действителност, колкото повече се идентифицирате със своите мисли (убеждения), толкова повече сте отрязани от своето вътрешно духовно измерение. Много «религиозни» хора са заседнали на това ниво. Те приравняват истината към мисълта, а тъй като при това те изцяло се отъждестяват с мисълта (със своя ум), то претендират за ексклузивно притежаване на истината, в неосъзнатия опит да защититят своята личност. Те не осъзнават ограниченията на мисълта. Ако вие вярвате (мислите) не дума по дума като тях, то в техните очи вие не сте прави; и само съвсем скоро те имаха възможност да ви убият за това. А някои и днес могат да направят същото.
Новата духовност – трансформацията на съзнанието – се заражда основно зад рамките на господстващите световни религии. Но даже в тези от тях, където главенства умът, винаги са съществували островчета от духовност, въпреки че официалните йерархии са виждали в тях заплаха и нерядко са се опитвали да ги задушат. Широкомащабното разкриване на духовността вън от религиозните структури – това е съвършено нов обрат в развитието на събитията. В миналото това е било немислимо, особено на Запад, в най-подчинената на диктата на ума култура, където християнската църква фактически е притежавала монопол над духовността. Даже просто да станеш и да заговориш на тема духовност, или да публикуваш духовна книга - е било възможно само със санкция на църквата; и ако такова разрешение у вас не е имало, то вас бързо са ви принуждавали да замълчите. Но днес даже вътре в някои църкви и религии се забелязват промени. От това на душите ни става по-светло; и даже най-незначителните признаци за отваряне, като например посещенията на папа Йоан Павел II в някои джамии и синагоги, предизвикват чувство на признателност.
Благодарение на духовните учения, възникнали извън рамките на официалните религии, но също така вследствие на притока от древни учения на мъдростта от Изтока - все повече последователи на традиционните религии престават да се отъждествяват с формата, догмата и закостенелите системи от убеждения и откриват изначалната глъб, скрита в тяхната собствена духовна традиция, като едновременно откриват същата дълбочина вътре в себе си. Те виждат, че степента на «духовност» при човека няма никакво отношения към това, в какво той "вярва", но зависи единствено от състоянието на неговото съзнание. Именно това определя постъпките на човека в този свят и това, как той взаимодейства с другите хора.
Тези, които не виждат по-далече от формата, още по-дълбоко затъват в своите убеждения, т.е. в своя ум. Днес ние наблюдаваме не само безпрецедентен ръст на осъзнатостта, но също така и укрепване и усилване на егото. Някои религиозни институти ще бъдат открити за новото съзнание, докато други ще ожесточат своите доктринерски позиции и ще станат част от създадените от самия човек структури, с помощта на които колективното его ще се защитава и «контраатакува». Някои църкви, секти, култове и други религиозни движения всъщност са колективни егоични същности, така тесногръдо отъждествени със своите умствени позиции, както и всяка една политическа идеология, затворена за каквато и да е алтернативна интерпретация на реалността.
Но на егото е съдено да се разтвори - и всички негови закостенели структури, били те религиозни или други институти, корпорации или правителства, се разрушават отвътре, колкото и устойчиви те да ни се струват. Най-втвърдените и непроницаеми за промени структури ще рухнат първи. Съветският комунизъм вече го постигна тази участ. Какъв непоклатим, устойчив и монолитен той изглеждаше и, въпреки това, всичко на всичко за две години, той се разпадна изотвътре. Това не беше предвидено от никого – всички бяха застигнати от тази вест ненадейно. И пред нас ни очакват още много подобни изненади.
Крайната необходимост от трансформация
Сблъсквайки се с радикална криза, когато старият способ на съществувание и взаимодействия един друг и с природата свири отбой; когато нашето оцеляване е под заплахата на непреодолими на пръв поглед проблеми, индивидуалната форма живот – видът – или ще загине, или ще направи еволюционен скок и ще се издигне над присъщите за състоянието й ограничения.
Счита се, че първите жизнени форми на нашата планета са се зародили в морето. Когато на сушата още е нямало никакви животни, морето вече е изобилствало от живот. Но в даден момент едно от морските същества рискувало да стъпи на твърда земя. Първия път то навярно е пропълзяло едва два дюйма, след което, изнурено от огромното гравитационно привличане на планетата, се е върнало във водата, където гравитацията почти не действа и където му е било къде-къде по-лесно да преживява. Това се е повтаряло и следващи пъти; и много по-късно съществото се е адаптирало към живота на сушата, създавайки се лапи вместо плавници, а вместо хриле – бели дробове. Малко е вероятно, че видът би рискувал да излезе в толкова чужда за него среда и да се подложи на еволюционна трансформация, ако не го е принудила към това някаква кризисна ситуация.
Возможно е голямата морска акватория да се е оказала отрязана от океана – хилядолетия нивото на водата в нея постепенно се е понижавало, което е заставило рибите да напуснат своето местообитание и да еволюират.
Да се излизе от радикалната криза, която заплашва самото ни съществувание – ето най-сложната задача, която стои днес пред човечеството. Дисфункцията на эгоическия ум, изтъквана повече от 2500 г от древните учители на мъдростта и засилена в наши дни от науката и техниката, за пръв път реално заплашва оцеляването на планетата. До скоро трансформацията на човешкото съзнание, за която също осведомявали древните учители, е била само една возможност, която е ибла реализирана тук-там от отделни хора, независимо от тяхната културна или религиозна принадлежност. Повсеместният разцвет на човечешкото съзнания не се е състоял, защото още е нямало такава остра необходимост.
Значителна част от населението на Земята скоро ще разбере (ако още не го е разбрала), че човечеството стои пред суров избор: да се развива или да загине. У засега още сравинтелно неголям, но бързо растящ брой хора вече се разрушават старите егоични умствени структури и се формира ново измерение на съзнанието.
Днес се заражда не нова система от убеждения, не религия, не духовна идеология и не митология. Ние се приближаваме до такъв момент, когато ще изчезнат не само митологиите, но и всички идеологии и системи от убеждения. Тези изменения ще произлезат по-дълбоко от нивото на мисленето изобщо, а значи и по-дълбоко от вашите мисли. Фактически ядрото на новото съзнание е изходът отвъд рамките на мисленето, отново придобитата способност да се издигнем над мисълта и да осъзнаваме вътре в нас едно измерение, безконечно по-просторно, отколкото е мисленето. Вие преставате да основавате своята личност и самоусещане върху непрестанния мисловен поток, който в предишното си състояние на съзнание вие сте считали за самия себе си. Каква свобода само – да осъзнаваш, че «гласът в главата ми» – това е съм аз! Но кой тогава съм аз? Този, който вижда това. Осъзнаването, което предхожда мислите, пространството, в което произтичат мисълта, емоцията и чувственото възприятие.
Егото – това е просто отъждествяване с формата и преди всичко - с мисъл-формите, чрез които то възниква. Ако злото има все някаква реалност (при това относителна, а не абсолютна), то определението за егото също така е определение за злото. Злото – това е пълно отъждествяване с формата – с физическите форми, мисъл-формите, емоционалните форми. Такова едно отъждествяване води към пълно отсътствие на осъзнаването на моята връзка с цялото, моето вътрешно единство с всички «други» и с Източника. Такова е забвението на първородния грях - страдание и заблуждение. Когато в основата на всичко, което аз си мисля, говоря или правя, лежи илюзията на пълната ми отделеност от цялото, която управлява всичко случващо се, какъв свят аз ще създам? За да се отговори на този въпрос, погледнете как хората се отнасят един с друг, почетете коя да е книга по история или погледайте тази вечер емисията с новини.
Ако структурата на човешкия ум си остане предишната, ние постоянно ще пресъздаваме все такъв свят, все същото зло, все тази дисфункция.
Новото небе и новата земя
Заглавието на тази книга е взето от библейското пророчество, применимо днес повече, отколкото във всеки друг период от човешката история. То се среща и в Стария, и в Новия Завет и описва крушението на съществуващия световен порядък и възникването на «новото небе и новата земя» . Ние следва да разберем, че "небето" тук – това не е място, а вътрешното царство на съзнанието. Такова е езотеричното значение на тази дума. Такова е и значението й в проповедите на Иисус. В същото време Земята – това е външното проявление във форма, което винаги отразява вътрешното състояние. Колективното съзнание на чоечеството и живота на Земята са неразривно свързани. «Новото небе» – това е възникването на преобразувано състояние на човешкото съзнание, а «новата земя» – отражението му във физическата сфера. Доколкото човешкия живот и човешкото съзнание по същност са еднинни с живота на планетатау то разрушението на старото съзнание неизбежно ще се съпровожда от синхронни географски и климатични природни катаклизми в много части от света, някои от които ние вече днес наблюдаваме.
От книгата на Екхарт Толе «Новата Земя»
Тишина и покой
Покоят е вашата истинска същност.
Какво е покоят? Онова вътрешно пространство, онова съзнание, в което думите на тази страница се възприемат и превръщат в мисли. Без това съзнание не би имало възприятие, нито мисъл, нито свят.
Вие сте това съзнание, приело формата на човек.
Когато загубите връзка с вътрешния покой, губите връзка със себе си. Когато загубите връзка със себе си, изгубвате себе си в света.
Вашето най-съкровено себеусещане, усещането за това кои сте, е неделимо от покоя. То е онова АЗ СЪМ, което е по-дълбоко от името и формата.
Еквивалентът на външния шум е вътрешният шум на мисленето. Еквивалентът на външната тишина е вътрешният покой.
Когато край вас има тишина, послушайте я. Просто я забележете. Обърнете й внимание. Вслушването в тишината пробужда вътрешния покой, защото само чрез покоя можете да усетите тишината.
Ще видите, че в момента, в който забелязвате тишината наоколо, вие не мислите. Съзнавате, но не мислите.
Когато осъзнаете тишината, веднага настъпва състоянието на спокойна вътрешна будност. Вие сте в настоящето. Освободили сте се от хилядолетния колективен човешки стереотип.
Погледнете някое дърво, цвете, растение. Нека съзнанието ви се спре върху него. Вижте колко е спокойно, колко дълбоко вкоренено е в Битието. Позволете на природата да ви научи на покой.
Когато се вглеждате в дърво и възприемате неговия покой, във вас самите настъпва мир. Свързвате се с него на много дълбоко ниво. Чувствате се едно с това, което възприемате в покоя и чрез него. Усещането за единство с всички неща е любов.
Тишината помага, но не ви е необходима, за да намерите покоя. Дори при наличието на шум можете да съзнавате покоя зад шума, да съзнавате пространството, където възниква шумът. Това е вътрешното пространство на чистото осъзнаване, самото съзнание. Можете да съзнавате съзнанието като фон на всички ваши възприятия, на цялото ви мислене. Осъзнаването на съзнанието означава възникване на вътрешен покой.
Всеки шум, който ви дразни, може да ви помогне точно толкова, колкото и тишината. Как? Като се откажете от вътрешната си съпротива срещу шума, като го оставите да бъде такъв, какъвто е - това приемане също ви отвежда в царството на вътрешния мир, наречено покой.
Когато приемате дълбоко момента такъв, какъвто е - в каквато и форма да се проявява -вие сте в покой, вие сте в мир.
Обърнете внимание на празнотата -празнотата между две мисли, краткото късче тишина между думите в разговора, между нотите на пианото или флейтата, празнотата между вдишването и издишването.
Когато обръщате внимание на тези промеждутъци, съзнаването на „нещо" се превръща... просто в съзнание. Лишеното от форма измерение на чистото съзнание възниква някъде дълбоко във вас и замества отъждествяването с формата.
Истинският интелект действа тихо. Покоят е мястото, където се раждат творческата способност и решенията на проблемите.
Дали покоят е просто отсъствие на шум и съдържание? Не, той е самият интелект - скритото съзнание, от което се ражда всяка форма. А как това може да бъде отделно от вас? формата, която си мислите, че сте, е възникнала от това съзнание и се поддържа от него.
То е същността на всички галактики и на всяко стръкче трева, на всички цветя, дървета, птици и всички други форми.
Покоят е единственото нещо на този свят, което няма форма. Но пък от друга страна, то не е точно нещо и не е от този свят.
Когато се загледате в дърво или в човек в състояние на покой, кой гледа? Нещо по-дълбоко от човек. Съзнанието гледа своето творение.
В Библията се казва, че Бог създал света и видял, че това е добро. Същото виждате, когато гледате от състояние на покой, опразнено от мисли.
Нужно ли ви е повече знание? Дали повечето информация ще спаси света? Или по-бързите компютри, повечето научни и интелектуални анализи? Не е ли мъдростта това, от което човечеството най-много се нуждае сега?
Но какво е мъдростта и къде да я намерим? Мъдростта идва със способността за покой. Просто гледайте, просто слушайте. Не е нужно нищо повече. Когато сте в покой и гледате и слушате, тогава се задейства отвъд-понятийният интелект във вас. Позволете на покоя да направлява думите и действията ви.
Покоят е вашата истинска същност.
Какво е покоят? Онова вътрешно пространство, онова съзнание, в което думите на тази страница се възприемат и превръщат в мисли. Без това съзнание не би имало възприятие, нито мисъл, нито свят.
Вие сте това съзнание, приело формата на човек.
Когато загубите връзка с вътрешния покой, губите връзка със себе си. Когато загубите връзка със себе си, изгубвате себе си в света.
Вашето най-съкровено себеусещане, усещането за това кои сте, е неделимо от покоя. То е онова АЗ СЪМ, което е по-дълбоко от името и формата.
Еквивалентът на външния шум е вътрешният шум на мисленето. Еквивалентът на външната тишина е вътрешният покой.
Когато край вас има тишина, послушайте я. Просто я забележете. Обърнете й внимание. Вслушването в тишината пробужда вътрешния покой, защото само чрез покоя можете да усетите тишината.
Ще видите, че в момента, в който забелязвате тишината наоколо, вие не мислите. Съзнавате, но не мислите.
Когато осъзнаете тишината, веднага настъпва състоянието на спокойна вътрешна будност. Вие сте в настоящето. Освободили сте се от хилядолетния колективен човешки стереотип.
Погледнете някое дърво, цвете, растение. Нека съзнанието ви се спре върху него. Вижте колко е спокойно, колко дълбоко вкоренено е в Битието. Позволете на природата да ви научи на покой.
Когато се вглеждате в дърво и възприемате неговия покой, във вас самите настъпва мир. Свързвате се с него на много дълбоко ниво. Чувствате се едно с това, което възприемате в покоя и чрез него. Усещането за единство с всички неща е любов.
Тишината помага, но не ви е необходима, за да намерите покоя. Дори при наличието на шум можете да съзнавате покоя зад шума, да съзнавате пространството, където възниква шумът. Това е вътрешното пространство на чистото осъзнаване, самото съзнание. Можете да съзнавате съзнанието като фон на всички ваши възприятия, на цялото ви мислене. Осъзнаването на съзнанието означава възникване на вътрешен покой.
Всеки шум, който ви дразни, може да ви помогне точно толкова, колкото и тишината. Как? Като се откажете от вътрешната си съпротива срещу шума, като го оставите да бъде такъв, какъвто е - това приемане също ви отвежда в царството на вътрешния мир, наречено покой.
Когато приемате дълбоко момента такъв, какъвто е - в каквато и форма да се проявява -вие сте в покой, вие сте в мир.
Обърнете внимание на празнотата -празнотата между две мисли, краткото късче тишина между думите в разговора, между нотите на пианото или флейтата, празнотата между вдишването и издишването.
Когато обръщате внимание на тези промеждутъци, съзнаването на „нещо" се превръща... просто в съзнание. Лишеното от форма измерение на чистото съзнание възниква някъде дълбоко във вас и замества отъждествяването с формата.
Истинският интелект действа тихо. Покоят е мястото, където се раждат творческата способност и решенията на проблемите.
Дали покоят е просто отсъствие на шум и съдържание? Не, той е самият интелект - скритото съзнание, от което се ражда всяка форма. А как това може да бъде отделно от вас? формата, която си мислите, че сте, е възникнала от това съзнание и се поддържа от него.
То е същността на всички галактики и на всяко стръкче трева, на всички цветя, дървета, птици и всички други форми.
Покоят е единственото нещо на този свят, което няма форма. Но пък от друга страна, то не е точно нещо и не е от този свят.
Когато се загледате в дърво или в човек в състояние на покой, кой гледа? Нещо по-дълбоко от човек. Съзнанието гледа своето творение.
В Библията се казва, че Бог създал света и видял, че това е добро. Същото виждате, когато гледате от състояние на покой, опразнено от мисли.
Нужно ли ви е повече знание? Дали повечето информация ще спаси света? Или по-бързите компютри, повечето научни и интелектуални анализи? Не е ли мъдростта това, от което човечеството най-много се нуждае сега?
Но какво е мъдростта и къде да я намерим? Мъдростта идва със способността за покой. Просто гледайте, просто слушайте. Не е нужно нищо повече. Когато сте в покой и гледате и слушате, тогава се задейства отвъд-понятийният интелект във вас. Позволете на покоя да направлява думите и действията ви.
